„Последният пламък от огъня на Априлското въстание“ е мотото на календара

 

При пълна зала и огромен интерес, с изложба и патриотично-музикална програма в Историческия музей в Севлиево за 19-и път беше представен традиционният годишен календар - дело на музея и „М-прес“.

Официалното събитие уважиха кметът на Община Севлиево д-р Иван Иванов, председателят на Общински съвет - Севлиево Здравка Лалева, зам.-кметът ”Хуманитарни и социални дейности” инж.Красимира Йорданова, Ирена Камбурова - началник отдел "Култура, туризъм и международно сътрудничество", издателят Мирослав Марков, общественици, много жители и гости.

Кметът д-р Иванов поздрави служителите на музея и на „М-прес“ за добре реализираната идея и сподели: „Аз лично разбрах за седемте четници от севлиевско преди години когато се качих на кораба „Радецки“ и прочетох имената им на паметните плочи. Похвално е, че този малко известен факт е разработен много добре в календара. Всеки от тях има много различна история, но ги свързва едно - готовността за саможертва в името на свободата. И имат заслужено място до всички известни герои от Априлската епопея!“

 

Директорът на музея Ивета Миленова разказа историята. По време на размирната пролет на 1876 г. към съдбата на отечеството не остават безучастни и севлиевците, откъснати по различни причини от родния край. Седем от тях участват в четата на Христо Ботев. Макар и фрагментирани в някои случаи, спомените за техния живот и дело заслужават нашето внимание като изследователи и потомците.

Димитър Иванов Багрянов бил младеж с непокорен и свободолюбив дух, напуска града заради спречкване с турчин. Укрива се в Търново, после в Русе, а оттам и във Влашко. Попада в средите на революционно настроената българска емиграция и активно участва в подготовката на четата на Христо Ботев за преминаването й в България, като изработва цървули, лее куршуми, приготвя фишеци и други боеприпаси. След разгрома на четата Димитър Багрянов и негов другар от Нова махала, Габровско, се крият в непознатия за тях район на Врачанския балкан, където при престрелка Багрянов е ранен и двамата са пленени. След разследване в Оряхово и Видин, той е изпратен с първата група в Цариградския затвор, а оттам в крепостта „Акия“ наричана също „Сен Жан д`Акр“ с присъда „доживотен затвор“. Не може да се установи кога точно е освободен, но участва в българското опълчение и се сражава на Шипка и Орлово гнездо. След Освобождението Багрянов създава в Севлиево многочислено семейство, което трудно издържа с народната пенсия и чиновническата си заплата. За съжаление мечтата му за свободна България не се покрива с действителността. Отчаян и обезверен, Багрянов умира на 5 март 1917 г. в Севлиево.

 

Христо Иванов Дипчиков е роден около 1838 г. След като посещава известно време местното Хаджистояново училище, напуска града и отваря малък бакалски дюкян в с. Плевенско. Започва да изкупува зърнени храни от района, които продава на едри търговци в Свищов. Покрай търговията, влиза в сериозен конфликт с турски търговци и е принуден да емигрира в Румъния. През пролетта на 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев. В едно от сраженията Христо Дипчиков е ранен и няколко дни се укрива, подпомогнат от родолюбиво настроени врачани. Заловен и осъден, след което е пуснат под поръчителство. Установява се в Румъния – отначало в Турну Северин, а след това в Букурещ. Разширява старата си дейност (търговия със зърнени храни) и забогатява. Близо две десетилетия близките му в Севлиево не знаят нищо за съдбата му. Завръща се през 1894 г., като впечатлява севлиевци с изискания си европейски вид и им разказва преживелиците си. Престоява само десетина дни и това е последната му среща с родния град. В продължение на няколко години подпомага материално близките си. Племенникът му Иван Николов Дипчиков му гостува в Букурещ. Христо Иванов Дипчиков умира през 1906 г., без да остави наследници.

 

В списъка на качилите се на „Радецки“ на пристанище „Бекет“ е и името на още един севлиевец – Атанас Александров Джумалиев, 38-годишен. В записките си един от оцелелите четници пише, че го видял тежко ранен след боя на „Милин камък“ в пещера, служила като укритие за ранените от четата. Името му се среща и в списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров. За съжаление, не се намират други документи и спомени с повече данни за този герой, който вероятно е починал от раните си.

 

Имената на Неделчо Тинчев Кайков и Колю Гончев от Крамолин са вписани в джобното тефтерче на Христо Ботев. Двамата приятели заминават за Румъния и започват работа „на градина“. Няколко пъти сменят професията си – в Букурещ работят като бозаджии и всичките си припечелени пари дават за революционното дело. Записват се в Ботевата чета и участват в сраженията до смъртта на Ботев, след което решават да търсят спасителния път към Сърбия. След престрелка с турска потеря, успяват да се укрият в една пещера. Враговете им ги откриват и обкръжават. Колю Гончев е убит, а Неделчо Кайков заловен. Известно облекчение на положението му донася обстоятелството, че офицерът, командващ турската част е от с. Бара, съседно на Крамолин. Откаран е във Враца, а два дни по-късно в Русе, където извънредният съд му присъжда пет години заточение в крепостта „Синоп“. След Освобождението се завръща в родното си село. Прехранва се от земеделие и умира на 27 юни 1912 г. Почетен член е на дружество „Христо Ботев – Козлодуйски бряг“ и присъства на тържествата за полагането на основния камък на Ботевия паметник при Козлодуй.

 

Под №34 в списъка на четата „Свети Георги“, качила се на парахода „Радецки“ от пристанище „Бекет“ е записан Дончо Иванов Русинов от с. Ловнидол. Роден е около1850 г. Емигрира в Румъния. Неговите близки в родното село не знаят за записването му в Ботевата чета, не са получавали и никакви известия за съдбата му след това. Краеведът Георги Гализов дава по-различни сведения – че едва 13 –годишен участва в т. нар. Хаджиставрева буна и бил осъден на заточение в Диарбекир, откъдето се върнал за кратко в Ловнидол и заминал за Румъния.

 

Запазени са спомените на опълченеца Минко Марков Гализов за техни срещи с Христо Ботев, след които Дончо, както е известно, тръгнал с четата от Бекет. Сведенията от роднините са доста оскъдни, казват, че бащата на Дончо забранил да се споменава за него и за заточването му от страх, че турските власти ще отмъстят на близките му. Името му не се чете и в списъците на заловените, осъдените и заточените четници. Най-вероятно е загинал в някое от сраженията, водени от четата във Врачанския балкан.

В някои от списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и други е вписано името на още един, доскоро неустановен герой от националноосвободителното ни движение. Той е седмият участник в Ботевата чета от Севлиевския край - Неделчо Цанев от село Сухиндол, Севлиевска каза.

"И, макар че ние, техните потомци знаем малко за тях, прекланяме се пред тези скромни дейци на националосвободителното ни движение, сложили живота си в дар пред олтара на родината, редом с великия Христо Ботев", каза в заключение Миленова.

Tweet